Космогенезис или 18 космически приказки

ПРЕДГОВОР

“Човек трябва да търси със сърцето”

Екзюпери

Скъпи читателю, това послание е опит да бъде открехнат за теб прозорецът към вечните тайни от приказния свят на Духовната вселена. Ако поискаш да го разбереш, знай, че посланието е написано с дълбока вяра в нашия небесен Създател. Написано е с ясното съзнание за изпълнението на мисия, която би била невъзможна без помощта свише. За да илюстрация на това послание, са използвали многобройни цитати от повечето свещени писания и прозренията на Велики учители и блестящи творци. Въпреки това някои направени в него изводи ще прозвучат шокиращо и особено за представителите на някои вероизповедания. Куражът да бъдат отстоявани се дължи на Източника на посланията.

Както на по-голямата част от българите, родени през втората половина на ХХ век, авторския житейски път също е белязан с идеологически заблуждения, преодоляването на които съставляват същността на пречистващия ни катарзис. Тази е и причината, поради която нямам намерение никого да поучавам. Ти, скъпи читателю, можеш да приемеш или отхвърлиш прочетеното. Дано да потърсиш отговора на въпроса, кой съм и какво ме отличава от всички други по света. Да обърнеш поглед към своята Душа и поне за миг да се замислиш за смисъла на своя живот. За възложената ти от Бога мисия, която никой в света освен теб не може да изпълни. Да съпоставиш своето ежедневие с посланието на Петър Дънов: “Всяка звезда и всеки човек си има своето предназначение и са едно пред Господа”. Както всяко човешко същество, ти си незаменим. Имаш свое място в света, което никой не може да заеме, и мисия, която никой не може вместо теб да изпълни. Тъкмо в това е оправданието и смисълът на съществуването ни.

Светът, в който живеем, е свят на кръстопътя между доброто и злото. Зад всяко съвършенство и несъвършенство на този свят стои един изпълнен със съдържание или един пропилян живот, една изпълнена или една неизпълнена мисия. Необходими са постоянни лични усилия, за да превърнем в реалност заложената у всеки един от нас Божествена искра. По-рано или по-късно всеки трябва да даде плод и затова има своя цел, която трябва да постигне по собствения си път, следвайки зова на своето сърце. Заветът на Екзюпери към всеки човек е да бъде “този, който непрекъснато се самопостига”. Защото само­постиг­нал се е само успелият да намери и осъществи Бога в себе си.

Хората изучават много и най-разнообразни научни дисциплини, но не и най-главната – науката за това как да бъдем щастливи. Тъкмо за това става дума в тази книга.

Истината е живо същество. Тя също се ражда развива и умира, отстъпвайки мястото си за новата истина. Онова, що е било вярно и правилно вчера, може и да не бъде толкова вярно днес. А онова, което е вярно и правилно днес, може да бъде подвеждащо утре. Затова трябва винаги да държим умовете и сърцата си отворени за промените, като не забравяме думите на Адалберт Швайцер: „Съдбата на всяка истина е отначало да бъде подиграна, а чак след това призната”.

Моля да бъда простена за използването на някои словосъчетания, които не са типични за българския език. Поднасям чистосърдечните си извинения на всички, които по един или друг начин са се почувствали засегнати от прочетеното и своята дълбока благодарност на всички, които подпомогнаха да се появи и разпространи това послание.

УВОД

Сред сумрака на духовната нищета, в която живеем,

с незалязваща светлина в душите ни гори

вечният огън на непреходната истина за Бога.

От момента, в който се осъзнаваме като личности, едничкото, което узнаваме със сигурност, е, че ще умрем. Всъщност това е единственото, което повечето хора със сигурност знаят за своето бъдеще. Всичко останало за тях са предположения, фантазии и недоказани твърдения. По-голямата част от хората са забравили за своя Небесен Създател. Те са загърбили или “убили” Бога у себе си и живеят като безбожници, като убедени и прагматични Тома-неверници. Мнозинството от хората са “прагматични” слепци, които опипом бродят из пустинята на безбожието, в каквато са превърнали живота си. Всички те са в неведение какво ще им се случи утре, пред главното и според тях единствено събитие – смъртта. “Сън на сянка е човекът” – този извод на древногръцкия поет Пиндар продължава да е меродавен за повечето хора по света.

Човекът е само сянка на себе си, защото живее в плен на собствените му илюзии. Ние живеем в лъжовния свят на илюзиите, без да си даваме сметка колко дълбоко лъжата е навлязла в нашата същност и всекидневие, предопределяйки по този начин съдбата ни. В една или друга степен ние постоянно се самозалъгваме или заблуждаваме другите, като по този начин оставаме гости в собствения си живот. Всеки ден казваме “здравей” и се усмихваме на не дотам почтени хора. Казваме “довиждане” на лица, които повече никога не бихме искали да видим. Самооправдаваме се, когато работим за корумпирани началници или за “бизнесмени”, престъпили закона. Гласуваме за политици, които като правило са еталон на безнравственост. Докато не осъзнаем този факт, изфабрикуваните от нас самите вериги на самозаблуждението ще ни държат приковани към илюзорния свят на лъжата. Свят, в който сме така обсебени от своето всекидневие, че зад него не можем да прозрем Душата си и затова не можем да видим истинската си същност. Свят, в който на всяка трудна крачка напред се падат по една или две лесни крачки назад. Свят, който превръща живота ни в изтощителен бяг на място, завършващ с нашата смърт.

Илюзорността на света е израз на общото заболяване на човечеството, неотделима част от което е всеки от нас. Светът е илюзорен и лош само защото ние самите не сме достатъчно искрени и добри, защото в една или друга степен в повечето от нас живее Тома-неверник. Дълбоко в сърцето си всеки безбожник се чувства самотен и в повечето случаи нещастен.

навънка зъзне любовта

и с плач къде сме, пита…

Тези стихове на Никола Фурнаджиев са своеобразна присъда, на която сам се е осъдил всеки безбожник. Както цветето е родено, за да краси и ухае, птицата – за да лети, рибата – за да плува, така и човекът е роден, за да бъде щастлив. Поради тази причина всеки от нас интуитивно прозира, че има и друг, скрит за очите му прекрасен свят на щастието на любовта. Свят, за който неосъзнато копнеем цял живот. Свят, за който трябва да се пробудим от съня на илюзорния си живот. Свят, който бихме могли да видим само ако превъзмогнем ежедневието и се пробудим за “великото пробуждане, след което осъзнаваме, че сме живели във велик сън” (Даоизъм, Чжуан Цзъ, 2).

Основният аргумент, който като правило се използва, за да се отрече съществуването на Бог, на друг свят – освен физическия, и друго бъдеще – освен смъртта, е, че никой не се е върнал, за да разкаже; никой няма доказателства и т. н. Истината обаче е съвсем друга. От пратениците Божии Тот (известен като Хермес Трисмегист) и основателите на всички световни религии (Заратустра, Кришна, Мойсей, Лао Дзъ, Буда, Христос и Мохамед) до цялата звездна плеяда техни блестящи ученици и последователи (Велики учители, пророци, Богослови, философи и поети), всички те са дошли при хората с една-единствена Мисия – да ни просветлят. Всички те многократно са ни разказвали и са полагали неимоверни усилия, включително и с примера на своята саможертва, да проумеем Божието послание:

Бог е един. Той е първопричината на всичко и всички ние сме деца Божии, създадени по Негов образ и подобие, за да сътворим заедно един прекрасен и съвършен свят – духовната вселена на любовта и щастието, в което се състои висшата цел на нашата мисия и смисълът на нашия живот!

Осъзнаваме това или не, ние общуваме с Бога с всяко свое вдишване, с всяка глътка вода, с всеки залък хляб, с всяка своя възвишена емоция, мисъл, дума или постъпка - “Ние чрез Него живеем, и се движим, и съществуваме” (Християнство, Евангелие, Деян. 17:28). Всеки израз на любов и мъдрост, всяка проява на милосърдие и порядъчност, всяко съвършенство на творчеството и красотата – всички те са Божии. Цялата Природа чрез птиците и цветята, чрез планините и поточетата, чрез растенията и морските вълни, чрез плодовете и реките ни говори за Него. Както споделя Петър Дънов, “вятърът, който минава край тебе, ти шепне тихо: Той иде! Ручеят, който шумоли до тебе, ти говори: Той иде! Вслушай се в тихата светлина на звездите. Те говорят тъй ясно за Онзи, Който иде и носи Любовта.” Нека се опитаме да погледнем света с Неговите очи. Нека повдигнем очи към звездите, за да проумеем, че животът край нас няма край и че истинското, безкрайно небе на Духовната вселена е над видимото. Всички ние сме безсмъртни птици, долетели от вечността на прекрасната Духовна вселена, за която по-рано или по-късно отново трябва да отлетим.

Бог живее във всеки от нас и ние всички живеем в Бога. Бог е колективно същество и всеки от нас е неразделна част от Него.

Бог е единият полюс на вселената и затова я наричаме духовна, а на другия полюс е всеки един от нас. Затова Сергей Булгаков казва, “както ние не можем без Бог, така и Бог не може без нас, защото иначе не би създал човечеството”. Всеки един от нас и светът сме едно цяло и затова, когато правим добро или зло другиму, ние правим добро или зло на себе си. Ние самите сме ковачи на собственото си щастие. Всеки от нас е роден на своето място и ако не изпълни мисията, за която е роден, нарушава хармоничната и прекрасна цялостност на света, а с това и единствената възможност да бъде щастлив.

Същността на човека е в Божествения му потенциал. Смисълът на нашия живот не е в самоцелното съществуване, а в самоосъществяването на този потенциал. Нека намерим и дадем път на Божественото у всеки от нас. Нека се вгледаме нагоре с очите на своето сърце. По подобие на птиците единственото, от което се нуждае тленното ни тяло, са крилете на безсмъртната ни Душа, които по-рано или по-късно ще ни отнесат в безкрая на приказната Духовна вселена. Душата е единствената ни реалност и все още имаме време, за да се научим да летим. Призванието на всеки един от нас е в осъществяването на духовната ни същност – в осъществяването на Бога в себе си. И ако всичко това, скъпи читателю, ти заприлича на космическа приказка, то дълбоко в сърцето си намери детето, което ще поиска да я прочете.

Познанията за Божията реалност на света, скрита зад материалната видимост на вселената, са обединени в науката Метафизика – съвкупност от познанията за абсолютната истина, скрита зад видимостта на света. Метафизиката е наука за реалността на Бога, наука за същността на всичко видимо и невидимо. В това си качество тя е своеобразна първонаука и първофилософия, в която се коренят всички съществуващи научни и философски направления. Спасителната истина за Бога е винаги над нашия житейски опит, тя, както казват философите, е винаги над емпирична и може да се търси само със сърцето. Науката за начините на нейното търсене се нарича Теософия. Тя представлява синтез от всички видове научни дисциплини, базирани на интуицията, ясновидството, медитацията и духовното съзерцание в качеството им на основни методи за разкриване истината за Бога и за доказване на Божествения произход на всичко в света.

Всички познания на Метафизиката, придобити чрез Теософията, са обединени в т. нар. Традиция – “Божията премъдрост, тайна съкровена, която Бог е предопределил преди векове за наша слава” (Християнство, Евангелие, І Кор. 2:6–8). Затова хилядолетия наред Традицията е била достъпна само за избрани, само за нравствени и духовно извисени личности, а съкровищницата на съхраняваните от нея познания са били езотерични познания, предназначени само за достойните, само за посветените. Чак в началото на миналия век езотеричните познания започват да се популяризират сред все повече хора по света. Эзотеризмът се основава върху максимата "човекът е спящ Бог, а светът е все още несъбудено Божество".

Езотеричното знание винаги е плод на Божието откровение, то винаги е Негово живо слово, чието слънце е просветлявало еволюцията ни от поколения Велики учители на човечеството. Веднъж попаднало в благодатната почва на нашето сърце, “величествените, и прекрасни, и благодатни” (Corpus Hermeticum ІХ, 4:1) семена на Божието слово започват своята невидима работа, насочена към цялостната ни същинска промяна. Предназначението на езотеричните познания е да ни върнат към Бога, когото сме забравили, и по този начин да ни покажат Пътя към най-прекрасното от всички възможни приключения в нашия живот – към одисеята на завръщането при нашия Небесен Създател. Това ни съветва и апостол Павел: “Да отхвърлите от себе си вехтия, според предишното си живеене човек, който изтлява в прелъстителни похоти, да се обновите с Духа на своя ум и да се облечете в новия човек, създаден по Бога в правда и светост на истината” (Християнство, Евангелие, Еф. 4:22–24).

Както подчертава Карл Юнг, “единственият критерий за основателността на една хипотеза е дали тя притежава евристична, т. е. обяснителна стойност”. Настоящото послание съдържа отговорите на всички вечни въпроси, които сте си задавали или тепърва ще си зададете. То е пореден опит за обобщение на всички езотерични познания за началото и устройството на света и за сътворяването на всички Божии създания, включително и на човека. Посланието е своеобразен пътеводител по невидимата и грандиозна Духовна вселена, който се състои от 18 космически приказки за нейните 18 дни – от началото на света до настоящия ден. От началото на света, което, както ще видим, значително предхожда във времето известните на човечеството библейски събития.

Всички тези познания са обединени в дял от Метафизиката, наречен Космогенезис, чийто предмет е разкриването на истината за възникването на вселената и нейната еволюция. Космогенезисът е наука за сътворението на Духовната вселена. За нейната метаистория се разказва в 18 космически приказки.

“Същественото е невидимо за очите”

Екзюпери

Имало едно време, има и сега, и винаги ще има Бог. Ние, Неговите деца, можем да доловим само далечните отблясъци на Божията висша извънфизическа реалност. Това е така, защото сетивата ни не са в състояние адекватно да доловят и да ни помогнат да осъзнаем висшата истина за Бога; защото светът, в който живеем, отдавна е загубил детската си чистота, невинност и искреност. Затова истината за Бога е невидима за нашите очи: “истината е неизразима” (Будизъм, “Диамантена сутра”, 21). Истината за висшата Божия реалност е неизразима и поради това, че несравнимо превишава рамките на всички възможни определения за нея.

Когато свидетелства за Божиите откровения, Библията посочва: “Моите мисли не са ваши мисли, нито вашите пътища са Мои пътища” (Юдаизъм, Ис. 55:8). Без съмнение Бог по принцип е непознаваем и Божиите мисли и пътища са неизповедаеми: “Бог може да бъде постигнат само от равен Нему, но равен Нему не съществува” (Джайнизъм, “Акаранга сутра 5.140). Можем да обобщим, че Бог е Този, за Когото нищо не може да бъде казано, и тъй като това е самата истина, с нея бихме могли да приключим тази приказка. Но веднъж тръгнали да търсят истината, Божиите деца не се спират в началото на пътя. Сърцето ни зове и винаги ще ни призовава към най-примамливото от всички приключения – към безкрайните хоризонти на търсенето на истината за Бога и света. Там, където Библията ни обещава, че търсещите Бога “ще сияят като светилата” (Юдаизъм, Дан. 2:13).

Бог е единствената висша реалност, която е вечна и непреходна. Единствено Бог е реален и само Господ е Този, Чиято реалност е вечна. Само Бог е бил, изпълва със Себе Си всеки миг от настоящето и винаги ще бъде. Всяка друга реалност е само относително реална, защото е временна и затова преходна. Същинската реалност е винаги проявление на Бога, на Духовното съдържание на всяко явление и създание в света, което е скрито зад видимостта на тяхната душевна и материална форма. За разлика от видимостта, реалността е дълговечна. Единствената вечна реалност е Бог и затова всяка истинска наука е наука за Божията реалност на света. Видимостта е проявление само на формата на всяко явление и създание в света, зад която е скрита нейната реалност. Видимостта е преходна и постоянно се променя. Съвременната наука е наука за механизмите на развитие само на видимостта и преходността на явленията.

Историята на света е повтаряща се съвкупност от мимолетни събития и преходни актьори. Както подчертава Сьорен Киркегор, “всяка отделна историческа действителност е непрекъснато само момент в осъществяването на идеята, тя носи в себе си кълна на своята гибел”. За да сътвори съвършена вселена, Бог не е и не може да бъде ограничен нито с времето, нито с пространството. Поради тази причина, за разлика от нас, Бог е извън времето и пространството и затова Бог е самата вечност.

Вечността няма нищо общо с времето. Вечността е приложното поле за Божието творчество, тя е своеобразен перпендикуляр върху вектора на времето. Бог е постоянно проявяваща се вечност, но е не проявена реалност. С изключение на вечността, чийто синоним е Господ, всяка проявена реалност се проявява в координатите на времето и пространството, като с това се превръща във временна реалност: “всичко, което е проявено, подлежи на процесите на стареене” (Corpus Hermeticum V, 1:2). Всяка проявена реалност има начало и край във времето и пространството и следователно, по-рано или по-късно, изчезва в небитието. Затова “Непроявеният вечно съществува, защото Той не е поискал да Се създаде проявен” (Corpus Hermeticum V, 1:2).

Тъй като Бог е във вечността, която е извън времето и над пространството, ние не можем да Го усетим чрез нашите сетива. Божията реалност е толкова невъобразимо безкрайна, че блокира сетивата ни за нея, поради което те не са в състояние да я доловят. Възприемането на явленията в света е отражение на неспособността ни да прозрем тяхната духовна същност, която е над пространствена и извън времева Нашите сетива са настроени да търсят времето и пространството, а не вечността; да търсят видимостта, явлението, а не неговата реална същност, която в повечето случаи е коренно различна от физическата му форма. Повечето неща в живота ние не виждаме, защото са твърде малки. Но най-важното – Бог, не виждаме, защото Неговата същност е неизмеримо по-голяма от нашата. Стоейки на Земята, виждаме само незначителна част от нея, без да можем с поглед да я обгърнем цялата. Ние чуваме изстрела, но не можем да доловим движението на куршума. Осъзнаваме ли това, или не, сетивата ни долавят признаците за всяка проява на Бога, но те не са в състояние да ги анализират и установят техния Източник – “Той е (...) Явният и Скритият” (Ислям, Коран 57:3). Това е така, защото сетивата ни не са в състояние да доловят движение, неизмеримо по-мащабно, по-съвършено и по-бързо от нашето. Божията реалност е неизмеримо по-голяма, по-невъобразима и по-съвършена от нашата видимост и затова ние не можем да Го обгърнем с очите си, въпреки че накъдето и да погледнем – пред нас е Господ.

Божието съществуване не може да бъде доказано чрез разума и с помощта на логиката. В този смисъл съществуването на висшата и вечна Божия реалност е недоказуемо. Същевременно всичко, което е логически и емпирично доказуемо, е само видимост, то не е реалност, или по-точно казано – е само видима реалност, защото винаги е временно и затова задължително е преходно. Докато ние успеем да го докажем, то вече е престанало да съществува. Затова Петър Дънов казва: “Всички неща, които се доказват, са сенки на реалността”.

Разкриването на истината за Божието битие е изключително труден процес. Това е така и защото поради своя приказен чар истината за Бога като правило е неправдоподобна. Марк Твен чудесно е забелязал, че “истината е по-необичайна от измислицата: последната трябва да се придържа към правдоподобното, докато истината не се нуждае от това”. Разбират малко онези, които разбират само онова, което може да се обясни. Затова истината за Бога трябва да търсим с нашето сърце, а не с разума. Както подчертава Сергей Булгаков, “центърът на човечността е в обърнатото към Бога, молитвено аленеещо сърце, а не в автономното мислене”. Разтворим ли сърцето си за Бога, Бог разтваря Своето сърце за нас. Тогава се сбъдва приказката на света.

Бог е невидим, недоказуем, непознаваем и затова “неправдоподобен”, но Той е самата непреходна и вечна истина, която постоянно живее в нашето сърце и се проявява около нас: “Той се проявява чрез всичко, което ни заобикаля, Неговото желание се проявява във всичко, което Той създава” (Corpus Hermeticum V, 2:2). Тази е причината, поради която Неговите безбройни проявления край нас са абсолютно видими и познаваеми. Истината за нашия Създател е неизразима, но истината за нас, Неговите деца, е напълно постижима и разбираема. Това е така, защото както всяка частица от заобикалящия ни свят, така и всеки от нас е неразделна част от Бога и затова напълно постижима част от истината за Него и света.

Бог е светлина, в чиято вечност и истинност ние откриваме света и забелязваме себе си. Както казва Мартин Хайдегер, Божието битие е “тази невидима светлина, на фона на която виждаме вещите”, тази светлина, на фона на която осъзнаваме себе си и виждаме нашите ближни. Поради тази причина самото ни съществуване е едно от най-важните доказателства за съществуването на Бога. Затова ние сме в състояние посредством субективното си “Аз” да започнем търсенето на истината за обективното “Аз” на Бога. Тази истина ние винаги започваме да търсим от намирането на истината за самите себе си, чиято сърцевина се крие в отговора на въпроса за смисъла на нашия живот. Обикновено първите ни опити да разкрием това са мотивирани от нерешените проблеми на собственото ни битие. Но по-рано или по-късно всички стигаме до търсенето на истината за съществуването на Бога. Или както казва индийският философ Шри Ауробиндо: “Всеки човек започва пътя си от животинската виталност, но Божието битие е неговата крайна цел.”

Бог по принцип е непознаваем, но същевременно Той по принцип е разбираем и осъзнаваем. Ние може и да не знаем какво и как поддържа топлината на Слънцето, но всяко създание на Земята усеща животворната му сила. Ние можем и да не знаем кой е неизчерпаемият извор на майчинската любов, но всеки от нас е роден и закърмен с нея. Затова Петър Дънов ни съветва: “Приемете Бога първо в себе си, в своята Душа, в своето сърце, в своя ум, като подтик към добри и възвишени дела. От там погледнете небето, звездите, спрете се пред изворите, пред цветята, вижте планините и долините, оставете се да ви лъхне тихият ветрец – навсякъде е Бог, вън и вътре у вас. Всичко е изпълнено с Божието присъствие.” В нашият земен свят всичко символизира Бога, всяка песъчинка или тревичка е символ на всеобхватното единство на висшата и съвършена Божия реалност. И когато със сърцето си усетим Неговото присъствие, Бог се превръща в наша цел.

За откриването на Бога в себе си, ще ни помогне разкриването на доловимите аспекти на Неговото съществуване, на следите от Божието битие от началото на света до днес. Господ е единствената константна величина в науката за историята на Духовната вселена – Метаисторията, която е дял от Метафизиката. Бог е извън времето и над пространството. Затова този цикъл на Божие творчество, който се определя от езотеричната Традиция като ден на Бога и се сменя с Неговия сън, или т. нар. нощ на Бога, няма нищо общо с нашето понятие за време: “За Господа един ден е като хиляди години и хиляди години – като един ден” (Християнство, Евангелие, ІІ Петр. 3:8).

Бог е светлина и затова безкраят и безвремието на мрака на небитието винаги съдържат в себе си Божията светлина. Безкраят и безвремието на небитието на нощта на Бога винаги съдържат в себе си деня на Божието битие – “битието и небитието взаимно се пораждат” (Даоизъм, “Дао Дедзън”, 2). Безкраят и безвремието на нищото винаги съдържат в себе си безкрайния потенциал на Божието “нещо”, безкрайната мощ на бъдещия ден на Бога, в процеса на който Той отново ще сътвори Духовната вселена. На свой ред денят на Бога винаги съдържа в себе си Неговата нощ – “Той е Първият и Последният” (Ислям, Коран 57:3). Безкраят и безвремието на деня на Божието битие винаги съдържат в себе си нощта на бъдещото небитие на: “Аз съм изворът на вселената и в Мен ще изчезне тя. Всичко е нанизано върху Мен така, както зърната на перлите са нанизани върху конеца” света” (Индуизъм – “Бхагавадгита” 7.4–7). Духовната вселена се ражда от Бога и в безкрайно далечното бъдеще отново ще се завърне у дома, при своя Небесен Отец.

Можем да обобщим, че основният цикъл на Метаисторията на света е безкрайният цикъл ден и нощ на Бога, безкрайният цикъл битие – небитие – битие, който формира пулсирането на вечността на Бога, като постоянно проявяваща се реалност: “всичко се ражда в битието, а битието се ражда в небитието” (Даоизъм, “Дао Дедзън”, 40). Поради тази причина Духовната вселена е пулсираща вселена.

Бъдещият край на света не означава смърт за децата Божии. Бихме могли да оприличим нашата еволюция с еволюцията на водната капка –“капката вода е малка, но кой може да я изсуши, когато тя се слее с езерото” (Будизъм, “Изискани изказвания”, 173). В процеса на своята еволюция всеки от нас като капка се влива в потока на това създание, което е достигнало по-висше еволюционно ниво. Неговият поток, заедно с потоците на подобни нему Божии деца се слива в реките на още по-висши създания. “Както реките текат и изчезват в морето, изгубвайки своето име и образ” (Индуизъм, “Мундака-упанишада”, 3.2.8), така и достигналите най-висшето еволюционно ниво създания се вливат в безкрайния океан на Бога, осигурявайки по този начин своето безсмъртие. В това състояние, на блажено сливане с Бога, ние преставаме да съществуваме като индивидуалност. Единственото, което загубваме в заключителния етап на своята еволюция, е придобитата от нас индивидуалност. Нашата несъвършена индивидуалност постоянно извисявайки се, накрая напълно се слива със съвършената “индивидуалност” на Бога.

Раждането и еволюцията на света е безкрайно прекрасно приключение одисея, в което всички сме Сродни души на Одисей. Приключение на завръщането у дома, в края на което Господ ни очаква в Бащинската Си прегръдка. “Философията – казва Новалис – е мъка по дома.” Бихме могли да оприличим дома на Господ с ателие на гениален художник, по стените на което са окачени всичките съвършени картини на вселените преди нашата и след постигане на нейното съвършенство ще бъдат окачени съвършените картини на последващите вселени. Но всяка следваща е по прекрасна от предишната, защото постигнатото в съвършенството на предишната вселена не се губи, а се преминава по съответния начин в новата.

Метаисторията на всяка вселена е един ден на Бога: “Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало” (Християнство, Евангелие, Йоан 1:3). От гледна точка на обитателите на всяка вселена метаисторията на Божието битие “започва” в края на небитието на вселената, разцъфтява в нейното битие и “приключва” в началото на бъдещото й небитие. Бог е “Алфа и Омега, начало и край, Първият и Последният” (Евангелие, Откр. 22:13).

Единствената “истинна и вечна същност” (Сикхизъм, “Ади-грантх”, “Гаури Сукмани”, М.5), която се проявява даже когато Господ “спи”, е така нареченото

Божие име

Божието име е обозначената същност на света като съвкупност от Божии качества: “чувство, Дух и всички неща в тях, чрез тях или с тях” (Corpus Hermeticum, “Съвършена проповед” ХХ, 1:4). Същевременно Божието име е безграничен източник на енергия. Според езотеричната Традиция Божието име има три основни части, които в Стария завет са посочени като:

ЕЛОХИМ (Юдаизъм, Бит. 1:1), което означава Аз съм същинският; Бог – Могъщества. Елохим има мъжки род множествено число със значението на “Той – Богове” или “Бог – Богове”. Първата съставна част от Божието име отразява Божията същност като творческо могъщество на Бога-Отец и затова има творческа функция. Съдържанието на първата съставна част от Божието име представлява метафизичната съвкупност от езотеричните наименования на седемте основни Божии качества: творческо могъщество, щастие на любовта, мъдрост на надеждата, хармония на вярата, просветление на познанието, милосърдие на предаността и ред на смирението, за които ще говорим по-подробно. В своята цялостност Божиите качества изграждат безграничната мощ на първата съставна част от Божието име, която е израз на Неговата динамика, на Божията “мъжка”, бащинска, могъща, творческа, светла, гореща, твърда, активна, търсеща същност. Елохим е израз на Бога като същинската първо-причина, Демиург и творец на света, постоянно търсещ неговото съвършенство.

АДОНАЯ (Юдаизъм, Бит. 2:4) – втора съставна част на Божието име, която означава Бог милосърден и добър; Владетел, Който е бил, е и ще бъде. Бог е Този, Който пребивава във вечността и запълва със Себе Си цялата вселена. Адоная е Господ, който обхваща в себе си миналото, настоящето и бъдещето на света. Втората съставна част от Божието име има женски род единствено число и отразява Божията същност като щастие на любовта на Бога-Майка и затова има защитна функция. Втората съставна част от Божието име “дозира” въздействието на първата върху света като цяло и поотделно върху всяко създание в него, като така предпазва настоящето и бъдещето от миналото въздействие на необятната мощ на първата съставна част от Божието име. Затова Господ сътворява вселената с низходяща енергийна мощ. Същевременно втората съставна част на Божието име запазва всяко постижение в търсенето и извайването на бъдещото съвършенство на света. Това съвършенство, с чието постигане света ще навлезе в своята статична фаза. Втората съставна част на Божието име е израз на Неговата статика, на Неговата “женска”, майчинска, съдържателна, щастлива, любвеобилна, сенчеста, прохладна, мека, консервативна, опазваща, пасивна, сдържаща част. Затова нейното съдържание съставлява т. нар. Божия благодат, за която също ще говорим по-подробно.

ШАДАЙ (Юдаизъм, Бит. 17:1) – трета съставна част на Божието име, която означава Този, Който каза: “Достатъчно, стига!” Бог не е завършил докрай сътворяването на света, за да остави достатъчно приложно поле за Своите деца, заедно с които да извайват съвършенството на света. Същевременно Шадай има значението на Този, Който храни децата си. Шадай има среден род множествено число и отразява Божията същност като мъдрост на упованието на Бога-Дете във всички деца Божии. Шадай има уравновесяваща функция и е израз на Неговата равновесност, на Неговата синовна, мъдра, уравновесяваща, неутрализираща, извайваща част. Шадай прецизира предпазващото майчинско действие на статичната част на Божието име от Неговата “бащинска” творческа част, така че всяко Божие създание не само да бъде предпазено, но и да съхрани достатъчно голям творчески потенциал и Свобода на волята, за да бъде в състояние пълноценно да се включи в сътворчеството на света.

Божията синовна равновесност Шадай прецизира съотношението между творческата същност на Елохим и защитното майчинско съдържание на Адонай, като по този начин извайва съвършенството на формата и явлението на мъдростта на всяко Божие създание и на Духовната вселена като цяло. Съдържанието на третата част от Божието име съставлява т. нар. Божие слово, за което ще говорим по-подробно.

В своята цялостност Божието име е също толкова неизразимо и неизповедаемо, какъвто е и самият Господ Бог: “Име, което може да се именува, не е трайно име”. (Даоизъм, “Дао Дедзън”, 1). Освен посочените съставни части на Божието име има и други “хиляди Имена на великия Бог, изхождащи от качествата Негови” (Индуизъм, “Махабхарата”, “Анушана парва”, 254). “Той е Едно и Всичко; затова всички неща трябва да са със същото име като Неговото, или Той Самият трябва да е с имената на Всичко” (Corpus Hermeticum, “Съвършена проповед” ХХ, 2:2). Можем да обобщим, че Божествена същност на света е проявената в Божието име същност на Бога. Поради тази причина една от най-древните световни религии – Юдаизмът, в своята трета Божия заповед нарежда: “Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог” (Стар завет, Изх. 20:7).

Бог е светлина и затова Божиите слова стигат до всяка точка на Духовната вселена посредством т. нар. Божии лъчи. Условният разрез на всеки Божи лъч разкрива неговото съдържание. Всеки Божи лъч съдържа неизчерпаемата енергия на Божиите качества, затворени в защитната капсула-форма на Божията благодат, различните съчетания на която формират посланията на Божието слово, адресирани към Божиите деца. Всеки Божи лъч е своеобразно “транспортно” средство, с предназначение да пренася своето съдържание до цялата вселена и всяко създание в нея. Затова всеки Божи лъч е подкана към нашата еволюция. Можем да обобщим, че Бог Самоограничава безкрайното могъщество на седемте основни Свои качества в защитната капсула - форма на Божията благодат, от която сътворява Божиите слова, които разпраща на всеки от нас чрез Своите лъчи.

Бог е светлина и затова Божиите лъчи са универсално транспортно средство за Божиите слова, чрез които Господ постоянно просветлява, одухотворява и усъвършенства света със съдържанието на основните Божии качества. Всеки Божи лъч има неповторима енергийна, цветова и числена характеристика и съответства на една от нотите на музикалната гама.

За да възникне света, Господ е трябвало да прояви своята Божия воля. Светът се ражда, съществува и умира вследствие могъществото на Божията воля. Той придобива обективна реалност, която започва с неговото раждане, породено от могъществото на Божията воля, и приключва със завръщането му при своя Създател. Утрото на света е можело и да не настъпи, ако Господ беше решил да продължи да “спи”. “Сънят” на Бога е смърт не само за материята, но и за цялата вселена: “Ти си сътворил всички, и по Твоя воля всичко съществува и е сътворено” (Християнство, Откр. 4:11).

По подобие на светлината, която започва да съществува след отделянето си от Слънцето, светът започва да съществува чак след отделянето си от Бога. Вселената е пулсираща вселена, чийто живот се основава на пулсиращата Божия воля. Периодът на пулсация, в който Господ просветлява, одухотворява и усъвършенства света с един от седемте Божи лъча, е т. нар. Ден на сътворение. Началото на света, утрото на първия ден от сътворението на света е започнало с Божията воля да прояви Своето могъщество.

От този момент Господ постоянно сътворява и пресътворява света, като го просветлява, одухотворява и усъвършенства със съдържанието на един от седемте Божи лъча – от първи до седми, в низходяща музикална и енергийна октава.