Блудният син не се завръща

Във всеки исторически период Господ се бори с дявола,

а мястото на битката е човешкото сърце.

Фьодор Достоевски

    Император Луцифер – третият ден на сътворението

Някъде там, в далечните покрайнини на безкрайния космос, където не прониква звездна светлина и даже времето е спряло своя ход се намират мрачните владения на вселенското зло. В зловещия мъртвешки мрак на преизподнята на вселената мъждукаше само една светлина. Светлината в сърцето на вселенския демон, императора на злото Луцифер. Могъщият господар на необятните владения на мрака уморено притвори очи. В редките мигове, когато това се случваше, спохождаше го едно и също видение: всепроникващото тюркоазено сияние на безкрайната небесна шир на Детския свят на вселената. Сведените над люлката неотразимо сини очи на Небесната му майка. Нейният преизпълнен с всеотдайна обич глас:

– Тук съм сине. Винаги ще бъда до теб! 

Луцифер бе роден като Архангел в третия ден на сътворението[1]. Както всеки Архангел, той бе създание, преизпълнено с обич към Бога. Самото съществуване на архангелите е непрестанна обич. Никой от тях не би могъл даже да си представи по друг начин своето битие. Времето на щастливото му детство бе навеки белязано от неизчерпаемата обич, нежност, загриженост и внимание на Адоная[2]. Докато Елохим[3] – всепроявяващата се могъща енергия на сътворението бе вечно зает с вселенските си дела, Адоная откликваше на всеки зов на неутолимо жадните за нейната обич деца.

Луцифер бе роден като Божие синовно продължение и космическо всеосъществяване. Той се появи на света непосредствено след архангелите Михаил[4] и Габриела[5], малко преди Шадай[6]. Луцифер бе роден да бъде помощник на Бога в съграждането храма на вселенската мъдрост на взаимното упование между Елохим и всички Негови деца. Затова бе кръстен Луцифер, което означава „носител на светлината“ на мъдростта, „светлоносец“. По необясними за другите причини той бе любимият син на своя Небесен Отец. Това предизвикваше ревността на винаги сериозния първороден Божи син Михаил и закачките на вечно усмихнатата им първородна сестра Габриела.

Тримата архангели бяха неразделни, като отражение на трите Божии проявления: Отец, Майка и Дете и всепроникващи, като вездесъщия Свети Дух. Любимото им място бе царството на Адоная -  Майчинският свят на вселената. Заедно с Шадай там те се отдаваха на такива космически лудории, че на моменти дори засенчваха делата Господни. Всичко това, обаче, бе толкова отдавна. Дните на безгрижното му слънчево детство бяха безвъзвратно отминали. Само майчиният глас бе винаги до него и като спасителна милувка го обгръщаше в непоносимо тъжните мигове на космическа самота.

В цитаделата на вселенското зло, звездната система Антарес цареше пълна тишина. Всичко замираше, когато Великият господар на злото Луцифер даваше знак, че се оттегля в покоите си. Ужасяващото великолепие на гигантския му замък бе осветявано само от вечния адски огън на няколко огромни факли. В мрачните им сенки безмълвно се бяха притаили безброй изчадия на злото. Светлината на кърваво червения пламък хвърляше зловещи отражения върху многобройни картини и скулптори, възхваляващи могъществото на злото и лично на император Луцифер. Черните магьосници и гоблините, орките и волгрите, игвите и рарругите, вампирите и таласъмите, сукубите и караконджулите, химерите и върколаците, кикиморите и курдушите, опойците и полудниците, мусаилите, тролите и харпиите. Тези създадени от демоните изроди бяха хищници, с останки на изгнило месо между зъбите и кръв под ноктите. Всички те бяха обладани от една и съща страст - да властват над човешките души. 

Смразяващият им страх бавно, в концентрирани кръгове се разпростираше от ядрото към периферията на Антарес и сковаваше всичките му обитатели в ледената си прегръдка. Ужасът им бе толкова непреодолимо реален, че опустошените им души го усещаха като мъчение. Свити на кълбо, заровили уродливите си глави в колената, те очакваха всичко да мине по-бързо, за да се заемат отново с прастарите си задължение. Отново и отново да творят зло. Така и трябваше да бъде. Императорът Луцифер винаги държеше на думата си. Спомените отново завладяха цялото му същество...

В утрото на петия ден от сътворението се бе родил петият архангел  - Радуил.[7] Докато Габриела и по-малката й сестра – Архангел Улейла[8] се радваха на новото си братче, Елохим обяви пред цялото Небесно семейство решението си да даде живот на Галактическите демиурзи[9].  На тях Той повери формирането на галактиките, звездите и планетите като вселенски духовни средища за просветляване, усъвършенстване и одухотворяване на света. Така те получиха достъп до вселенското Дърво на живота. Всеки, който го докосне може да твори живот. Галактическите демиурзи дариха  живот на Звездните демиурзи в своите галактики.

Архангелите посрещнаха доброжелателно и с нескрит интерес появата на новите обитатели на Бащинския свят. Луцифер се усмихна, когато си спомни с какво въодушевление и жар Галактическите демиурзи градяха своите владения през дългите шести и седми дни на сътворението. С каква гордост те представяха пред Небесното семейство плодовете на своя труд.

- Моите бели рицари - казваше щастлива Адоная, като се любуваше на преизпълнените с творчески плам демиурзи, - вие ще превърнете света в едно неустоимо съвършенство.

- А аз какво да правя? - попита Шадай, впечатлен от всеобщото въодушевление.

- Ти събирай сили сине, твоето време още не е дошло - отговори му Елохим с непонятна тогава за Луцифер тъга в гласа.

Първоначалното формиране на вселената приключи в края на седмия ден от сътворението. С Големия взрив предстоеше да бъде сътворена Божествената материя, идеалното средство за формотворчеството на света. Всички се бяха събрали в наскоро сътворения Eтерен свят[10], за да наблюдават гигантската вселенска илюминация. В настъпилата тишина Господ протегна ръка и произнесе сакралното слово на сътворението. В центъра на най-малкия от всички светове на вселената  - физическия избухна гигантски взрив. Той преливаше във всички нюанси на червеното и оранжевото и бързо се разшири, докато стигна и разтърси из основи Етерния свят. Никой от присъстващите не очакваше, че цялата вселена ще почувства толкова осезателно раждането на материята. Даже най-малката от сестрите – Архангел Сарина[11] посегна да запази новороденото си братче Архангел Йерахмил.[12] Всички с нескрит респект погледнаха Бога, който усмихнат наблюдаваше ефекта от първата космическа илюминация върху Своите деца. Вече никой от тях не се съмняваше, че всяко съзидание е пряк резултат на Бащината воля. Само тя може така да въздейства върху света, че да извлече от него Светлина и Живот.

Тогава, в края на седмия ден на сътворението, когато всички развълнувано обсъждаха помежду си раждането на материята, Небесната Майка предложи по Божи образ и подобие да бъде сътворена Душата. Никой не знаеше що за същество е това и всички започнаха да се прекъсват задавайки своите въпроси. С властно движение Елохим спря разговорите и каза: Материята, която току що създадохме във физическия свят се намира в състояние на първороден хаос. Както и цялата вселена тя трябва да бъде търпеливо просветлявана, усъвършенствана и одухотворявана. За да успеем, обаче, ще дадем живот на създанието Душа. За разлика от вас, Душата ще бъде изключително слаба и малка. Ако не й намерим подходящо тяло, тя не ще може да изпълни мисията си в тежките условия на физическия свят. Ще започнем съграждането му заедно, с всички демиурзи, бавно и търпеливо: от най-малките частици на новосъздадената материя, които ще наречем атоми. От тях ще създадем най-малкото живо същество, която ще наречем клетка. От тези клетки ще конструираме телата на най-различни живи създания: растения и животни, докато намерим най-подходящото тяло за душата. Единството на душата и това тяло ще наречем човек.

- Човек ли? - учуди се архангел Михаил.

- Да, човек - каза усмихнат Елохим. - Човекът няма да е нищо друго, освен облечена в тяло душа.

- Ще е наша сестра, нали Отче? – попита лъчезарната Габриела.

- Много специална сестра - отвърна Бог. - Душата ще е много крехко и ценно за света създание. Прекрасно цвете, което не само ще краси вселената, но и щедро ще я дарява със своя неповторим аромат на радост от живота, духовна извисеност, красота и щастие. Само Душите ще могат да събуждат заложения във всяко човешко същество стремеж към доброто, като му открият единствения път, който може да ги доведе до щастието - Пътят на любовта. Душата е малка, но ще съществува в многобройни общности от човеци. Тя ще е уязвима и затова всяка ще има свой Ангел пазител. Мисията на  душите ще е най тежка. Пътят им постоянно ще бъде съпътстван от грешки и разочарования, поради което съм решил да им предоставя неотменима свобода на волята.

 Настъпи такова мълчание, че на Луцифер му се стори как чува звуците на изстиващата новородена материя в небесните сфери. Въплътил в себе си вселенската мъдрост, Луцифер пръв осъзна, че човешките души щяха да превъзхождат архангелите и демиурзите с едно единствено, но твърде знаменателно качество. Душите щяха да имат това, което те не притежаваха - свободата.  Архангелите и демиурзите бяха преизпълнени с обич към Бога. Цялото им същество бе изтъкано от неспирен стремеж да бъдат достойни Божии синове и дъщери. Волята им бе изцяло изпълнена с обич към Господа. До този момент никой от тях не се чувстваше несвободен, но сега всеки по своему го осъзна. Михаил се осмели да стане и попита:

 - Нима ние, Отче, ще сме по-долу от душите?

Другите архангели и демиурзи, които също се почувстваха засегнати шумно го подкрепиха. Тогава Габриела с насълзени от непресторено вълнение очи ги попита:

- Не разбирате ли колко труден ще бъде техният път там долу, в хаоса на първобитната материя? Какви усилия ще трябва да положат, за да заслужат щастието? Да могат да се завърнат у дома, в приказната синева на нашия прекрасен свят. Ние, архангелите и демиурзите сме родени в щастието на взаимната обич с Бога, докато притежаващите свобода на волята души своето щастие ще трябва тепърва да извоюват.

-  Даряваш ги със свобода, Отче, за да може сърцето им само да намери пътя към Теб и да Те заобича? – запита Луцифер.

- Да – отвърна Господ, - Дарявайки ги със свобода на волята им давам  шанс да се извисят до нас чрез любовта. Предоставям им право на избор. Да бъдат наши сътворци в извайването на чудото на съвършенството на света или да ни обърнат гръб.

До този момент вселената не познаваше злото. Само Господ знаеше какво точно ще се случи с тези души, които ще му обърнат гръб. Но никой не го попита за това. В Майчинския свят отново настъпи пълна тишина.  Елохим даде знак на всички да излязат и помоли Луцифер да остане. Така бе посветен в страшната тайна на вселенското грехопадение[13] .

Ние хората познаваме само материалния свят на Земята. Но истината е, че другите светове са не по-малко реални. Техните обитатели: добрите и лошите, Архангелите, Демиурзите, Ангелите, Великите учители и Възнесените души, от една страна, Демоните, създадените от тях чудовища и Робите на злото, от друга страна, са сред нас. Всички те са безсмъртни създания. Но такава е и човешката душа, за влияние върху която те от векове водят непримирима битка. Съдбите ни са по удивителен начин преплетени. А мястото на битката е човешкото сърце. За това ще разкажем в нашето повествование.

    Земният демиург[14]  Санат Кумара - 2004 г.

Загледан в бездънното небе на най-висшия, Бащински свят на Земята – Шамбала[15] Санат Кумара, както никога досега усещаше колко важна за него е подкрепата на Духовната йерархия.

Шамбала е домът на Великите учители[16]. Макар и неколцина[17], те постоянно са сред нас. Нееднократно са се въплъщавали сред човечеството, като са оставили след себе си незаличими дири[18]. За всеки от тях се отнасят думите на Христос: “Радвайте се, че имената ви са написани на небесата”[19] .

Където и да му се налагаше да бъде в обгрижването на греховното човечество, земният пълномощник на Бога, Санат Кумара винаги жадуваше да се завърне в столицата на Шамбала - Салватера [20]. Тук бе неговия дом, където неизменно го очакваше любимата му, Съборната майчинска душа на Земята Гея.  Бе застанал в безмълвно съзерцание на брега на безкрайното лилаво море. Над земното Слънце, което е с нежен виолетов цвят, с ярка светлина в безкрая на виолетовото небе като скъпоценен камък блестеше Галактическото слънце. „Да - помисли си Санат, - Салватера действително е небесният дом, към който всеки се стреми в своя път към Бога. Дом, който има своето сърце, за да може душата да се стреми към него. Дом, където всяка постъпка има свой съкровен смисъл и извисена цел. Излезлият от него винаги ще се стреми да се върне обратно“.

Днешният ден щеше да бъде труден. Духовната йерархия на Земята трябваше отново да мобилизира всичките си сили, за да се противопостави на настъплението на злото. „Сигурно вече ме чакат”, - помисли си Санат и се появи в своята резиденция[21]. Снежнобелият му небесен дворец се извисяваше като бял лебед върху малко планинско възвишение, покрито с неописуемо прекрасни цветя, чиито цветове, форма, благоухания и музикален фон се променяха в съответствие с настроението на стопанина си. Днес те бяха във всички нюанси на сребристо-бялото, озвучено от музиката на Моцарт.

Вече няколко дни, заедно с тях Санат обсъждаше духовната криза, в която се намира човечеството. Но сега голямата съвещателна зала на двореца бе притихнала в радостно очакване на пристигането на Слънчевия демиург Озирис. Всяка такава среща оставяше незаличима следа в съзнанието на тези, които имаха щастието да бъдат озарени от общуването с него.

Залата се преизпълни със слънчево сияние и пред всички се появи лъчезарния Озирис. Първото, което видяха бяха искристите му очи. Те мигом погалиха душата на всеки от присъстващите и умиротвориха сърцата им. Озирис разтвори ръцете си, все едно че искаше да прегърне всеки, усмихна се и каза:

- Мир Вам!

Поклони се церемониално и благославяйки положи ръка върху главата на коленичилият пред него Санат. След това благослови останалите, намирайки за всеки добра дума. Когато първоначалното вълнение от срещата утихна, Озирис се обърна към Санат:

- Кажи, сине, какво според вас се е случило?

- Пресветли владетелю, настъпила е сериозна промяна в баланса на силите. Последният опит на демоните да преодолеят Пръстена „Не престъпвай” е едно от многобройните свидетелства за това, че мощта им рязко е нараснала. Според мен това се дължи на способността на злото умело да концентрира цялата човешка лошотия в едно направление. Сега това направление е алчността. Превръщането й в норма на „безукорно примерно” поведение, на което сме свидетели днес, създава устойчива цялостност на човешкото зло. Въплътено в банковата система то успешно надделява над единичните и разпръснати прояви на доброто.

Великият учител Серапис повдигна замислено глава и допълни:

- Ти си прав, друже, но не бива да забравяме, че този ефект се подсилва и от друг фактор – постоянно нарастващото задоволство от греха. Веднъж изкушил човешката душа, дяволът постоянно я подтиква към причиняването на все нови и нови злини на ближните. Удовлетворението, което изпитва грешната душа от причиняването на поредното зло е толкова голямо, че тя, като правило, вече не може без чужда помощ да се противопостави на това изкушение. Съгрешава отново и отново, докато изцяло прекъсне връзката си с Бога и се превърне в роб на злото.

Мисълта му продължи Великият учител Майтрея:

- Докато стигне до този печален край, нарастващото материално благополучие на грешната душа се превръща в допълнително развращаващ образец на поведение. Така  тя продължително време действа като мощен развъдник на злото. Глобализацията на човешкия начин на живот превръща алчността в заразна болест, обхванала света като епидемия. Вместо да помага на хората да се научат да живеят заедно, глобализацията се използва за все по изобретателна експлоатация на бедните от богатите. Човеците така и не разбраха, че всички, и бедни, и богати, са в една лодка, която под въздействието на засилващи се кармични бури все по-трудно ще оцелява.

- Малцина осъзнават, че действието на духовните закони е също толкова неотвратимо, колкото това на физическите, - вметна Озирис.

- Най страшно, обаче, е безразличието - промълви Предстоятелят на днешното човечество Ригден и вдигна предупредително ръка. – Казано е: „Не се страхувай от врага си, той само може да убие тялото ти. Не се страхувай от приятеля си, той само може да те предаде. Страхувай се от равнодушните. С тяхното мълчаливо съгласие се извършват всички убийства и предателства на земята”. За съжаление безразличните са мнозинството от хората на земята. Тяхна е главната вина и отговорност за случващото се. Студенината на безразличието е основна причина за задълбочаващата се ентропия на човечеството,  блатото на чиято сива посредственост засмуква всички опити за неговото пробуждане.

- Според мен ситуацията е критична. - Санат Кумара стана видимо развълнуван. - Ако с общи усилия не съумеем поне да забавим този разрушителен смерч на алчността и безразличието, то на Енроф[22] не ще останат хора, които да бъдат в състояние да оценят размерите и последствията на наближаващата планетарна катастрофа. Опасявам се, че тя ще настъпи много преди крайния срок 18 май 2434 г. – Санат съкрушено заключи. - Мощта ми вече се изчерпва. Съборната майчинска душа на Земята Гея[23] отново е болна от причиненото й от хората зло. Ако тези процеси се задълбочат, не ще мога да удържа разрушителните сили, разкъсващи физическия свят. А когато Земята започне да отхвърля от себе си безнадеждно заразеното с алчност човечество вече ще бъде късно.

Намеси се Великия учител Ел Мория, според когото евентуалните усилия за отлагане на планетарната катастрофа ще поставят под заплаха Света на милосърдието, като граничен със злото. Той прогнозира, че опитите на демоните да преодолеят защитната сила на Пръстена „Не престъпвай” ще зачестят. Тогава на дневен ред ще бъде поставено не толкова опазването на Енроф, колкото защитата на духовните светове на Земята.

Видимо загрижен Озирис промълви:

- Явно крехкият баланс на силите между доброто и злото е нарушен. Злото отново взима връх в двубоя за душите на човечеството. Човеците отново използват безценния си Божи дар – свобода на волята за да вършат предимно зло или безразлично да му обръщат гръб. Ако не вземем спешни мерки, то положението на Енроф ще стане неудържимо. Опитите на демоничните сили да проникнат в Света на милосърдието могат да доведат до нова звездна и даже галактическа война със злото.

В залата настъпи тишина. Мълчанието на присъстващите бе преизпълнено с искрена тревога за съдбините на човечеството. Стана ясно, че Духовната йерархия оценява положението на Земята като изключително опасно, щом бе необходима личната намеса на могъщия Озирис.

- Ще трябва да надникнем в хрониките - обърна се Озирис към Санат. - Много важно е да знаем, на кого ще можем да разчитаме занапред във все по-ожесточаващо се противоборство с демоните.

След като останаха сами Озирис се вгледа в обзетото от тревога лице на Санат и разбра, че болестта на Гея все повече измъчва обичливото сърце на сина му. Той мълчаливо сложи ръка на рамото му и преизпълнен с бащинско съчувствие го прегърна.

- Отче - промълви Санат, - хората са вече шест милиарда и все повече ще разбират колко евтин ще става човешкият живот и колко скъп животът на заплашените с изчезване от неговата безотговорност растения и животни. Все повече ще се убеждават че човекът идва на света изтъкан от слепи страсти и твърде слаба воля, за да може да победи разрушителните си инстинкти. Механизмът за самосъхранение на планетата все повече ще се проявява като механизъм за унищожение на човечеството чрез стихийни бедствия, пандемии и войни. А ние с Гея сме безсилни да променим това.

- Това, което всички ние правим всеки ден - прошепна Озирис, - всичките ни усилия, за които не жалим нито време, нито труд са за душите на хората. Затова не трябва да се отчайваме, сине. Та нали целта на живота ни е службата, състраданието и готовността да им помагаме?

Невидим повей на вятъра развя завесите, разроши косите им и изпълни помещението с упоителното благоухание на  Салватера. Хрониките „Акаши“ [24] ,  Вселенската книга на живота вече ги очакваше:  “Разгъна се и друга книга, която е книгата на живота; и мъртвите бидоха съдени според делата си по написаното в книгите.” [25]

Озирис и Санат се озоваха пред входа на огромна синя пирамида насред необятния океан. Върху блестящата й повърхност бе извезан надпис: ”И всяко нещо, което са вършили, го има в писанията. Всичко, малко или голямо, е записано.”[26] Около пирамидата кръжеха шест сфери: по една за всеки от световете, освен Бащинския, които събират и препредават в пирамидата постъпващата от тези светове информация. Носителят на информацията е водата[27].  Стопани на „Акаши“ са Свещените скарабеи[28].

 Когато Озирис и Санат се появиха във вътрешността на пирамидата пред тях се изправи жрицата Клото - пазителка на печата на Свещения скарабей - Хепри[29]. Релефният печат на Свещения скарабей се изпълни със светлина – безмълвна санкция на правото на достъп, каквото имаха Озирис и Санат. Клото се поклони и с изискан жест покани гостите си в голяма камера, намираща се на върха на гигантската пирамида. Озоваха се пред Олтара на истината – масивна прозрачна маса, през която минават седемте могъщи потока на истината – по един за всеки от световете на Земята. Червен за  физическия, оранжев за Етерния, жълт за Астралния, изумрудено зелен за Архангелския, морско син за Детския, небесно син за Майчинския и виолетов за Бащинския свят. Докато другите потоци пристигаха без промени, всеки от своя свят, виолетовият се формираше в момента от милиарди виолетови нишки, запаметяващи всяко случило се в Шамбала събитие, включително и посещението на Озирис и Санат. Две такива нишки веднага пронизаха присъстващите, документирайки интересът им към Акаши.  В средата на Олтара на истината се намира релефно огледално отражение на печата на Свещения скарабей. Озирис бавно положи пръстена в релефната вдлъбнатина. В този миг скарабеят оживя, засия като малко слънчице и промълви:

- Слушам те Владетелю Озирис.

Гласът му беше тих като сладостен повей на вятъра в летния зной, но носеше в себе си всепроникващото озарение на истината, заради която бяха тук.

- Покажи ми, приятелю, кога на Енроф ще настъпи апокалипсисът?

Обхванатата от крилата на Свещения скарабей сфера почервеня.  В траурно черно в нея се появи цифрата 2312, като последната цифра две бавно се променяше в едно. Озирис и Санат се спогледаха тревожно. Нещо наистина извънредно се бе случило на Енроф, щом датата на апокалипсиса така стремително наближаваше към наши дни. До него вече оставаха само 304 години. Санат поиска нещо да каже, но Озирис положи успокояващо ръка върху рамото му и попита:

- Бих искал да знам срещу кого демоните са насочили сега острието на своята атака срещу човечеството?

Пред тях се появиха образите на Далай Лама, Али Масуд, Нелсън Мандела, папа Йоан Павел ІІ и никому неизвестната млада жена с име Амалия Клод.

Душата може да възкръсне от задушаващата прегръдка на злото винаги, когато успее да пробуди в себе си съкровената сила на сърцето, окриляща човеците във вечната им битка за свобода. Явно хората, показани от свещения скарабеи се бяха нагърбили с водачеството на човеците в тази битка.

---

[1]          Около шест милиарда години след Началото на света, сътворен преди около 29 милиарда земни години.

[2]          Име на Богородица, Майчинското проявление на Бога.

[3]           Име на Бога – Отец, Бащинското проявление на Бога.

[4]          Помощник на Бога - Отец в осъществяването на вселенското творческо могъщество.

[5]          Дясната ръка на Богородица в отглеждането на вселенското цвете на щастието на любовта.

[6]          Име на Бога – Дете, Детското проявление на Бога.

[7]          Владетел на времето и помощник на Бога - Отец в осъществяването на вселенското просветление на познанието

[8]          Владетелка на пространството и помощничка на Богородица в отглеждането на вселенското цвете на хармонията на вярата

[9]          Демиурзите са вторите след Архангелите създания в йерархията на Духовната вселена, овластени от Бога с правото да действат от Негово име.

[10]          Известен като Свят на милосърдието

[11]         Помощничка на Богородица в отглеждането на вселенското цвете на милосърдието на предаността

[12]         Помощник на Бога - Отец в осъществяването на вселенския ред на смирението

[13]         Вселенското грехопадение положи началото на разделението на света на:

            - Духовна вселена, родина на Доброто, състояща се от шест свята: Етерен, Астрален, Архангелски, Детски, Майчински и най-висшия - Бащински;

            - Обиталище на човеците - материален свят, наречен Енроф и

            - Извиращо от материалния свят свърталище на Злото, наричано Свят на страданието. Той се състои от три прослойки: Аменти, Чистилище и Ад които са огледален антипод на първите три свята на Духовната вселена.

[14]         Санат Кумара е земен пълномощник на Бога за Земята. Както всеки Демиург той е духът на онова, що представлява неговата вечна и непреходна същност: да бъде сътворец на Господа в извайването съвършенството на света. Мисията му има едно едничко предназначение: да превърне Земята в благоустроен дом на човечеството, от който то да поеме трудния си път към Духовната вселена. Повече за нейното устройство, закони и обитатели можете да научите от книгата „Космогенезис” от същия автор.

[15]         Шамбала се нарича от индусите “Калапа”, от тибетците – “Тебу”. Руските староверци я знаят като “Беловодие”. В Европа тази тайна страна живее в легенди, които я назовават  Братството на Граал, царството на Презвитер Йоан, Рипейските планини или Бяло Братство. 

[16]         Души, чиято еволюция е достигнала висшите нива на Духовната йерархия. Въпреки възможността да се наслаждават в нирвана на плода на своите многовековни усилия, те, мотивирани от обич и състрадание, са останали сред хората за да подпомагат нашата еволюция. Известни още като Бодхисатви, техният път се състои в доброволното самозатваряне на Богоподобната им същност в човешко тяло, заради спасението на човешките души.

[17]          По известни сред тях са: Серапис, Майтрея, Ел Мория, Ригден Джаппо, Сатья Саи Баба, Джуал Кхул-Тибетеца, Кут Хуми, Павел Флорентинеца и Бениса Дуно.

[18]         За да не накърнят свободата на волята ни, те нямат право да се явяват с истинския си лик. Могат да приемат всякакъв външен вид. Могат да бъдат разпознати по благородните жестове и излъчваното достолепие. По прочувствените думи, които ще трогнат душата ви. По готовността за саможертва, която ще помните до сетния си миг. Честит е всеки, имал щастието да общува с Велик учител. Тъй като имат много малко помощници на Земята, цялата неимоверна тежест за неутрализиране на саморазрушителните енергии на човечеството ляга върху тях. Пълната готовност винаги да служат на общото благо, непоколебимата решимост в противоборство със злото – това са основните качества на Великите учители, което им дава право да се наричат Воини на светлината. Когато умират, като правило насилствено, Великите учители отново се завръщат сред нас, за да продължат недовършеното от миналия си живот. Обединени са в т.н. Бяло братство, съвместните усилия на което не веднъж е спасявало човечеството. Най известни в историята са: Акбар Велики, Акива, Анаксагор, Аполоний Тиански, Ашока Маурия, Аристотел, Аспазия, Вивекананда, Галилей, Данте Алигери, Джордано Бруно, Емануил Светлов, Исаак Сафрин, Йоан Златоуст, Йосиф Каро, Жана д’Арк, Канишка, Конфуций, Ле Дзи, Леонардо да Винчи, Мо-цзи, Моше Бен-Маймон, Моше Бен-Нахман, Ориген, Орфей, Осия, Парацелс, Патанджали, Петър Дънов, Перикъл, Питагор, Платон, Рамакришна, Рудолф Щайнер, Самудрагупта, Св. Тереза, Св. Женевева, Сен-Жермен, Сергей Булгаков, Сергий Радонежски, Соломон, Соломон Бен-Исаак, Томас Воган, Чандрагупта ІІІ, Франциск Асизки, Цзонхава, Якоб Бьоме, Чжуан-Цзи,  Шри Чинмой и др.

[19]         Евангелие, Лука 10:20.

[20]         Означава “сияещ благовест” или “благозвучно сияние”. В Салватера се намира Храмът на творческото могъщество, наречен Агарта. Агарта има връзки с всички Божии храмове във всички светове на Земята.

[21]         В дома на Санат се съхранява Божият план за Земята и човечеството, зараждат се идеите за творческото му изпълнение и се координират усилията в тази насока на всички Велики учители.

[22]          Наименование на физическия свят на Земята, използвано от обитателите на Духовната вселена.

[23]          Съборната майчинска душа на Земята Гея е душата на физическото тяло на планетата и на всеки от нейните седем свята. Ако Санат е камбаната на Земята, то Гея е нейното сърце. Като страдание Тя изживява всяко посегателство на неразумните или изкушени от злото човеци върху свещената й плът. Наред с Хаос и Ерос, Гея е сред трите първопотенции на Земята. В наше време вакханалията на човешкото зло, възседнало Хаоса и Ероса е на път да сломи волята й да продължава поддържа живота на Земята.

[24]         Банка за информация относно събитията и историята на всички създания в света, от първия ден на неговото сътворение до последния миг от настоящето. Намира се в Бащинския свят на Духовната вселена. Копия на тази пирамида има във всички светове на Земята. Във физическия тя е известна като Хеопсовата пирамида, която е земната хроника „Акаши”.

[25]         Християнство, Евангелие, Откр. 20:12.

[26]         Ислям, Коран, 54:52–53.

[27]         Водата има свойството да запаметява всяко събитие в метаисторията. В своята молекулярна памет водата съхранява цялата информация за всички създания, явления и вещества, с които е взаимодействала. Всяка капка вода, използвана от живите същества предава своята информацията на потоците, реките,  моретата и оттам на световния океан, който информационно захранва „Акаши”.

[28]         Свещените скарабеи имат мисията да осигуряват и извличат необходимата информация за всяка постъпка и събитие на земята. С посредничеството на скарабеите, намиращи се в неразривна сакрална връзка със световния океан, всяка информация старателно се сортира и архивира в земната информационна банка Акаши - Хеопсовата пирамида. Тя предава своята информация на отговарящата за физическия свят сфера до пирамидата в Бащинския свят. Всяка Душа има свой Свещен скарабей, който старателно архивира нейните мисли, думи и постъпки. Жрицата Клото действително плете нишките на съдбата, в основата на които винаги има по един Свещен скарабей.

[29]         Името Хепри означава „Възникнал от самия себе си”, когато произнесъл свещеното си име. Още в Древен Египет скарабеят е бил символ на възкресяващото живота изгряващо слънце. Заедно с дневната слънчева душа – Ра и нощното слънце на мистериите - Атум, те олицетворяват трите лица на вечния бог на Слънцето – Озирис. 

Космогенезис или 18 космически приказки

ПРЕДГОВОР

“Човек трябва да търси със сърцето”

Екзюпери

Скъпи читателю, това послание е опит да бъде открехнат за теб прозорецът към вечните тайни от приказния свят на Духовната вселена. Ако поискаш да го разбереш, знай, че посланието е написано с дълбока вяра в нашия небесен Създател. Написано е с ясното съзнание за изпълнението на мисия, която би била невъзможна без помощта свише. За да илюстрация на това послание, са използвали многобройни цитати от повечето свещени писания и прозренията на Велики учители и блестящи творци. Въпреки това някои направени в него изводи ще прозвучат шокиращо и особено за представителите на някои вероизповедания. Куражът да бъдат отстоявани се дължи на Източника на посланията.

Както на по-голямата част от българите, родени през втората половина на ХХ век, авторския житейски път също е белязан с идеологически заблуждения, преодоляването на които съставляват същността на пречистващия ни катарзис. Тази е и причината, поради която нямам намерение никого да поучавам. Ти, скъпи читателю, можеш да приемеш или отхвърлиш прочетеното. Дано да потърсиш отговора на въпроса, кой съм и какво ме отличава от всички други по света. Да обърнеш поглед към своята Душа и поне за миг да се замислиш за смисъла на своя живот. За възложената ти от Бога мисия, която никой в света освен теб не може да изпълни. Да съпоставиш своето ежедневие с посланието на Петър Дънов: “Всяка звезда и всеки човек си има своето предназначение и са едно пред Господа”. Както всяко човешко същество, ти си незаменим. Имаш свое място в света, което никой не може да заеме, и мисия, която никой не може вместо теб да изпълни. Тъкмо в това е оправданието и смисълът на съществуването ни.

Светът, в който живеем, е свят на кръстопътя между доброто и злото. Зад всяко съвършенство и несъвършенство на този свят стои един изпълнен със съдържание или един пропилян живот, една изпълнена или една неизпълнена мисия. Необходими са постоянни лични усилия, за да превърнем в реалност заложената у всеки един от нас Божествена искра. По-рано или по-късно всеки трябва да даде плод и затова има своя цел, която трябва да постигне по собствения си път, следвайки зова на своето сърце. Заветът на Екзюпери към всеки човек е да бъде “този, който непрекъснато се самопостига”. Защото само­постиг­нал се е само успелият да намери и осъществи Бога в себе си.

Хората изучават много и най-разнообразни научни дисциплини, но не и най-главната – науката за това как да бъдем щастливи. Тъкмо за това става дума в тази книга.

Истината е живо същество. Тя също се ражда развива и умира, отстъпвайки мястото си за новата истина. Онова, що е било вярно и правилно вчера, може и да не бъде толкова вярно днес. А онова, което е вярно и правилно днес, може да бъде подвеждащо утре. Затова трябва винаги да държим умовете и сърцата си отворени за промените, като не забравяме думите на Адалберт Швайцер: „Съдбата на всяка истина е отначало да бъде подиграна, а чак след това призната”.

Моля да бъда простена за използването на някои словосъчетания, които не са типични за българския език. Поднасям чистосърдечните си извинения на всички, които по един или друг начин са се почувствали засегнати от прочетеното и своята дълбока благодарност на всички, които подпомогнаха да се появи и разпространи това послание.

УВОД

Сред сумрака на духовната нищета, в която живеем,

с незалязваща светлина в душите ни гори

вечният огън на непреходната истина за Бога.

От момента, в който се осъзнаваме като личности, едничкото, което узнаваме със сигурност, е, че ще умрем. Всъщност това е единственото, което повечето хора със сигурност знаят за своето бъдеще. Всичко останало за тях са предположения, фантазии и недоказани твърдения. По-голямата част от хората са забравили за своя Небесен Създател. Те са загърбили или “убили” Бога у себе си и живеят като безбожници, като убедени и прагматични Тома-неверници. Мнозинството от хората са “прагматични” слепци, които опипом бродят из пустинята на безбожието, в каквато са превърнали живота си. Всички те са в неведение какво ще им се случи утре, пред главното и според тях единствено събитие – смъртта. “Сън на сянка е човекът” – този извод на древногръцкия поет Пиндар продължава да е меродавен за повечето хора по света.

Човекът е само сянка на себе си, защото живее в плен на собствените му илюзии. Ние живеем в лъжовния свят на илюзиите, без да си даваме сметка колко дълбоко лъжата е навлязла в нашата същност и всекидневие, предопределяйки по този начин съдбата ни. В една или друга степен ние постоянно се самозалъгваме или заблуждаваме другите, като по този начин оставаме гости в собствения си живот. Всеки ден казваме “здравей” и се усмихваме на не дотам почтени хора. Казваме “довиждане” на лица, които повече никога не бихме искали да видим. Самооправдаваме се, когато работим за корумпирани началници или за “бизнесмени”, престъпили закона. Гласуваме за политици, които като правило са еталон на безнравственост. Докато не осъзнаем този факт, изфабрикуваните от нас самите вериги на самозаблуждението ще ни държат приковани към илюзорния свят на лъжата. Свят, в който сме така обсебени от своето всекидневие, че зад него не можем да прозрем Душата си и затова не можем да видим истинската си същност. Свят, в който на всяка трудна крачка напред се падат по една или две лесни крачки назад. Свят, който превръща живота ни в изтощителен бяг на място, завършващ с нашата смърт.

Илюзорността на света е израз на общото заболяване на човечеството, неотделима част от което е всеки от нас. Светът е илюзорен и лош само защото ние самите не сме достатъчно искрени и добри, защото в една или друга степен в повечето от нас живее Тома-неверник. Дълбоко в сърцето си всеки безбожник се чувства самотен и в повечето случаи нещастен.

навънка зъзне любовта

и с плач къде сме, пита…

Тези стихове на Никола Фурнаджиев са своеобразна присъда, на която сам се е осъдил всеки безбожник. Както цветето е родено, за да краси и ухае, птицата – за да лети, рибата – за да плува, така и човекът е роден, за да бъде щастлив. Поради тази причина всеки от нас интуитивно прозира, че има и друг, скрит за очите му прекрасен свят на щастието на любовта. Свят, за който неосъзнато копнеем цял живот. Свят, за който трябва да се пробудим от съня на илюзорния си живот. Свят, който бихме могли да видим само ако превъзмогнем ежедневието и се пробудим за “великото пробуждане, след което осъзнаваме, че сме живели във велик сън” (Даоизъм, Чжуан Цзъ, 2).

Основният аргумент, който като правило се използва, за да се отрече съществуването на Бог, на друг свят – освен физическия, и друго бъдеще – освен смъртта, е, че никой не се е върнал, за да разкаже; никой няма доказателства и т. н. Истината обаче е съвсем друга. От пратениците Божии Тот (известен като Хермес Трисмегист) и основателите на всички световни религии (Заратустра, Кришна, Мойсей, Лао Дзъ, Буда, Христос и Мохамед) до цялата звездна плеяда техни блестящи ученици и последователи (Велики учители, пророци, Богослови, философи и поети), всички те са дошли при хората с една-единствена Мисия – да ни просветлят. Всички те многократно са ни разказвали и са полагали неимоверни усилия, включително и с примера на своята саможертва, да проумеем Божието послание:

Бог е един. Той е първопричината на всичко и всички ние сме деца Божии, създадени по Негов образ и подобие, за да сътворим заедно един прекрасен и съвършен свят – духовната вселена на любовта и щастието, в което се състои висшата цел на нашата мисия и смисълът на нашия живот!

Осъзнаваме това или не, ние общуваме с Бога с всяко свое вдишване, с всяка глътка вода, с всеки залък хляб, с всяка своя възвишена емоция, мисъл, дума или постъпка - “Ние чрез Него живеем, и се движим, и съществуваме” (Християнство, Евангелие, Деян. 17:28). Всеки израз на любов и мъдрост, всяка проява на милосърдие и порядъчност, всяко съвършенство на творчеството и красотата – всички те са Божии. Цялата Природа чрез птиците и цветята, чрез планините и поточетата, чрез растенията и морските вълни, чрез плодовете и реките ни говори за Него. Както споделя Петър Дънов, “вятърът, който минава край тебе, ти шепне тихо: Той иде! Ручеят, който шумоли до тебе, ти говори: Той иде! Вслушай се в тихата светлина на звездите. Те говорят тъй ясно за Онзи, Който иде и носи Любовта.” Нека се опитаме да погледнем света с Неговите очи. Нека повдигнем очи към звездите, за да проумеем, че животът край нас няма край и че истинското, безкрайно небе на Духовната вселена е над видимото. Всички ние сме безсмъртни птици, долетели от вечността на прекрасната Духовна вселена, за която по-рано или по-късно отново трябва да отлетим.

Бог живее във всеки от нас и ние всички живеем в Бога. Бог е колективно същество и всеки от нас е неразделна част от Него.

Бог е единият полюс на вселената и затова я наричаме духовна, а на другия полюс е всеки един от нас. Затова Сергей Булгаков казва, “както ние не можем без Бог, така и Бог не може без нас, защото иначе не би създал човечеството”. Всеки един от нас и светът сме едно цяло и затова, когато правим добро или зло другиму, ние правим добро или зло на себе си. Ние самите сме ковачи на собственото си щастие. Всеки от нас е роден на своето място и ако не изпълни мисията, за която е роден, нарушава хармоничната и прекрасна цялостност на света, а с това и единствената възможност да бъде щастлив.

Същността на човека е в Божествения му потенциал. Смисълът на нашия живот не е в самоцелното съществуване, а в самоосъществяването на този потенциал. Нека намерим и дадем път на Божественото у всеки от нас. Нека се вгледаме нагоре с очите на своето сърце. По подобие на птиците единственото, от което се нуждае тленното ни тяло, са крилете на безсмъртната ни Душа, които по-рано или по-късно ще ни отнесат в безкрая на приказната Духовна вселена. Душата е единствената ни реалност и все още имаме време, за да се научим да летим. Призванието на всеки един от нас е в осъществяването на духовната ни същност – в осъществяването на Бога в себе си. И ако всичко това, скъпи читателю, ти заприлича на космическа приказка, то дълбоко в сърцето си намери детето, което ще поиска да я прочете.

Познанията за Божията реалност на света, скрита зад материалната видимост на вселената, са обединени в науката Метафизика – съвкупност от познанията за абсолютната истина, скрита зад видимостта на света. Метафизиката е наука за реалността на Бога, наука за същността на всичко видимо и невидимо. В това си качество тя е своеобразна първонаука и първофилософия, в която се коренят всички съществуващи научни и философски направления. Спасителната истина за Бога е винаги над нашия житейски опит, тя, както казват философите, е винаги над емпирична и може да се търси само със сърцето. Науката за начините на нейното търсене се нарича Теософия. Тя представлява синтез от всички видове научни дисциплини, базирани на интуицията, ясновидството, медитацията и духовното съзерцание в качеството им на основни методи за разкриване истината за Бога и за доказване на Божествения произход на всичко в света.

Всички познания на Метафизиката, придобити чрез Теософията, са обединени в т. нар. Традиция – “Божията премъдрост, тайна съкровена, която Бог е предопределил преди векове за наша слава” (Християнство, Евангелие, І Кор. 2:6–8). Затова хилядолетия наред Традицията е била достъпна само за избрани, само за нравствени и духовно извисени личности, а съкровищницата на съхраняваните от нея познания са били езотерични познания, предназначени само за достойните, само за посветените. Чак в началото на миналия век езотеричните познания започват да се популяризират сред все повече хора по света. Эзотеризмът се основава върху максимата "човекът е спящ Бог, а светът е все още несъбудено Божество".

Езотеричното знание винаги е плод на Божието откровение, то винаги е Негово живо слово, чието слънце е просветлявало еволюцията ни от поколения Велики учители на човечеството. Веднъж попаднало в благодатната почва на нашето сърце, “величествените, и прекрасни, и благодатни” (Corpus Hermeticum ІХ, 4:1) семена на Божието слово започват своята невидима работа, насочена към цялостната ни същинска промяна. Предназначението на езотеричните познания е да ни върнат към Бога, когото сме забравили, и по този начин да ни покажат Пътя към най-прекрасното от всички възможни приключения в нашия живот – към одисеята на завръщането при нашия Небесен Създател. Това ни съветва и апостол Павел: “Да отхвърлите от себе си вехтия, според предишното си живеене човек, който изтлява в прелъстителни похоти, да се обновите с Духа на своя ум и да се облечете в новия човек, създаден по Бога в правда и светост на истината” (Християнство, Евангелие, Еф. 4:22–24).

Както подчертава Карл Юнг, “единственият критерий за основателността на една хипотеза е дали тя притежава евристична, т. е. обяснителна стойност”. Настоящото послание съдържа отговорите на всички вечни въпроси, които сте си задавали или тепърва ще си зададете. То е пореден опит за обобщение на всички езотерични познания за началото и устройството на света и за сътворяването на всички Божии създания, включително и на човека. Посланието е своеобразен пътеводител по невидимата и грандиозна Духовна вселена, който се състои от 18 космически приказки за нейните 18 дни – от началото на света до настоящия ден. От началото на света, което, както ще видим, значително предхожда във времето известните на човечеството библейски събития.

Всички тези познания са обединени в дял от Метафизиката, наречен Космогенезис, чийто предмет е разкриването на истината за възникването на вселената и нейната еволюция. Космогенезисът е наука за сътворението на Духовната вселена. За нейната метаистория се разказва в 18 космически приказки.

“Същественото е невидимо за очите”

Екзюпери

Имало едно време, има и сега, и винаги ще има Бог. Ние, Неговите деца, можем да доловим само далечните отблясъци на Божията висша извънфизическа реалност. Това е така, защото сетивата ни не са в състояние адекватно да доловят и да ни помогнат да осъзнаем висшата истина за Бога; защото светът, в който живеем, отдавна е загубил детската си чистота, невинност и искреност. Затова истината за Бога е невидима за нашите очи: “истината е неизразима” (Будизъм, “Диамантена сутра”, 21). Истината за висшата Божия реалност е неизразима и поради това, че несравнимо превишава рамките на всички възможни определения за нея.

Когато свидетелства за Божиите откровения, Библията посочва: “Моите мисли не са ваши мисли, нито вашите пътища са Мои пътища” (Юдаизъм, Ис. 55:8). Без съмнение Бог по принцип е непознаваем и Божиите мисли и пътища са неизповедаеми: “Бог може да бъде постигнат само от равен Нему, но равен Нему не съществува” (Джайнизъм, “Акаранга сутра 5.140). Можем да обобщим, че Бог е Този, за Когото нищо не може да бъде казано, и тъй като това е самата истина, с нея бихме могли да приключим тази приказка. Но веднъж тръгнали да търсят истината, Божиите деца не се спират в началото на пътя. Сърцето ни зове и винаги ще ни призовава към най-примамливото от всички приключения – към безкрайните хоризонти на търсенето на истината за Бога и света. Там, където Библията ни обещава, че търсещите Бога “ще сияят като светилата” (Юдаизъм, Дан. 2:13).

Бог е единствената висша реалност, която е вечна и непреходна. Единствено Бог е реален и само Господ е Този, Чиято реалност е вечна. Само Бог е бил, изпълва със Себе Си всеки миг от настоящето и винаги ще бъде. Всяка друга реалност е само относително реална, защото е временна и затова преходна. Същинската реалност е винаги проявление на Бога, на Духовното съдържание на всяко явление и създание в света, което е скрито зад видимостта на тяхната душевна и материална форма. За разлика от видимостта, реалността е дълговечна. Единствената вечна реалност е Бог и затова всяка истинска наука е наука за Божията реалност на света. Видимостта е проявление само на формата на всяко явление и създание в света, зад която е скрита нейната реалност. Видимостта е преходна и постоянно се променя. Съвременната наука е наука за механизмите на развитие само на видимостта и преходността на явленията.

Историята на света е повтаряща се съвкупност от мимолетни събития и преходни актьори. Както подчертава Сьорен Киркегор, “всяка отделна историческа действителност е непрекъснато само момент в осъществяването на идеята, тя носи в себе си кълна на своята гибел”. За да сътвори съвършена вселена, Бог не е и не може да бъде ограничен нито с времето, нито с пространството. Поради тази причина, за разлика от нас, Бог е извън времето и пространството и затова Бог е самата вечност.

Вечността няма нищо общо с времето. Вечността е приложното поле за Божието творчество, тя е своеобразен перпендикуляр върху вектора на времето. Бог е постоянно проявяваща се вечност, но е не проявена реалност. С изключение на вечността, чийто синоним е Господ, всяка проявена реалност се проявява в координатите на времето и пространството, като с това се превръща във временна реалност: “всичко, което е проявено, подлежи на процесите на стареене” (Corpus Hermeticum V, 1:2). Всяка проявена реалност има начало и край във времето и пространството и следователно, по-рано или по-късно, изчезва в небитието. Затова “Непроявеният вечно съществува, защото Той не е поискал да Се създаде проявен” (Corpus Hermeticum V, 1:2).

Тъй като Бог е във вечността, която е извън времето и над пространството, ние не можем да Го усетим чрез нашите сетива. Божията реалност е толкова невъобразимо безкрайна, че блокира сетивата ни за нея, поради което те не са в състояние да я доловят. Възприемането на явленията в света е отражение на неспособността ни да прозрем тяхната духовна същност, която е над пространствена и извън времева Нашите сетива са настроени да търсят времето и пространството, а не вечността; да търсят видимостта, явлението, а не неговата реална същност, която в повечето случаи е коренно различна от физическата му форма. Повечето неща в живота ние не виждаме, защото са твърде малки. Но най-важното – Бог, не виждаме, защото Неговата същност е неизмеримо по-голяма от нашата. Стоейки на Земята, виждаме само незначителна част от нея, без да можем с поглед да я обгърнем цялата. Ние чуваме изстрела, но не можем да доловим движението на куршума. Осъзнаваме ли това, или не, сетивата ни долавят признаците за всяка проява на Бога, но те не са в състояние да ги анализират и установят техния Източник – “Той е (...) Явният и Скритият” (Ислям, Коран 57:3). Това е така, защото сетивата ни не са в състояние да доловят движение, неизмеримо по-мащабно, по-съвършено и по-бързо от нашето. Божията реалност е неизмеримо по-голяма, по-невъобразима и по-съвършена от нашата видимост и затова ние не можем да Го обгърнем с очите си, въпреки че накъдето и да погледнем – пред нас е Господ.

Божието съществуване не може да бъде доказано чрез разума и с помощта на логиката. В този смисъл съществуването на висшата и вечна Божия реалност е недоказуемо. Същевременно всичко, което е логически и емпирично доказуемо, е само видимост, то не е реалност, или по-точно казано – е само видима реалност, защото винаги е временно и затова задължително е преходно. Докато ние успеем да го докажем, то вече е престанало да съществува. Затова Петър Дънов казва: “Всички неща, които се доказват, са сенки на реалността”.

Разкриването на истината за Божието битие е изключително труден процес. Това е така и защото поради своя приказен чар истината за Бога като правило е неправдоподобна. Марк Твен чудесно е забелязал, че “истината е по-необичайна от измислицата: последната трябва да се придържа към правдоподобното, докато истината не се нуждае от това”. Разбират малко онези, които разбират само онова, което може да се обясни. Затова истината за Бога трябва да търсим с нашето сърце, а не с разума. Както подчертава Сергей Булгаков, “центърът на човечността е в обърнатото към Бога, молитвено аленеещо сърце, а не в автономното мислене”. Разтворим ли сърцето си за Бога, Бог разтваря Своето сърце за нас. Тогава се сбъдва приказката на света.

Бог е невидим, недоказуем, непознаваем и затова “неправдоподобен”, но Той е самата непреходна и вечна истина, която постоянно живее в нашето сърце и се проявява около нас: “Той се проявява чрез всичко, което ни заобикаля, Неговото желание се проявява във всичко, което Той създава” (Corpus Hermeticum V, 2:2). Тази е причината, поради която Неговите безбройни проявления край нас са абсолютно видими и познаваеми. Истината за нашия Създател е неизразима, но истината за нас, Неговите деца, е напълно постижима и разбираема. Това е така, защото както всяка частица от заобикалящия ни свят, така и всеки от нас е неразделна част от Бога и затова напълно постижима част от истината за Него и света.

Бог е светлина, в чиято вечност и истинност ние откриваме света и забелязваме себе си. Както казва Мартин Хайдегер, Божието битие е “тази невидима светлина, на фона на която виждаме вещите”, тази светлина, на фона на която осъзнаваме себе си и виждаме нашите ближни. Поради тази причина самото ни съществуване е едно от най-важните доказателства за съществуването на Бога. Затова ние сме в състояние посредством субективното си “Аз” да започнем търсенето на истината за обективното “Аз” на Бога. Тази истина ние винаги започваме да търсим от намирането на истината за самите себе си, чиято сърцевина се крие в отговора на въпроса за смисъла на нашия живот. Обикновено първите ни опити да разкрием това са мотивирани от нерешените проблеми на собственото ни битие. Но по-рано или по-късно всички стигаме до търсенето на истината за съществуването на Бога. Или както казва индийският философ Шри Ауробиндо: “Всеки човек започва пътя си от животинската виталност, но Божието битие е неговата крайна цел.”

Бог по принцип е непознаваем, но същевременно Той по принцип е разбираем и осъзнаваем. Ние може и да не знаем какво и как поддържа топлината на Слънцето, но всяко създание на Земята усеща животворната му сила. Ние можем и да не знаем кой е неизчерпаемият извор на майчинската любов, но всеки от нас е роден и закърмен с нея. Затова Петър Дънов ни съветва: “Приемете Бога първо в себе си, в своята Душа, в своето сърце, в своя ум, като подтик към добри и възвишени дела. От там погледнете небето, звездите, спрете се пред изворите, пред цветята, вижте планините и долините, оставете се да ви лъхне тихият ветрец – навсякъде е Бог, вън и вътре у вас. Всичко е изпълнено с Божието присъствие.” В нашият земен свят всичко символизира Бога, всяка песъчинка или тревичка е символ на всеобхватното единство на висшата и съвършена Божия реалност. И когато със сърцето си усетим Неговото присъствие, Бог се превръща в наша цел.

За откриването на Бога в себе си, ще ни помогне разкриването на доловимите аспекти на Неговото съществуване, на следите от Божието битие от началото на света до днес. Господ е единствената константна величина в науката за историята на Духовната вселена – Метаисторията, която е дял от Метафизиката. Бог е извън времето и над пространството. Затова този цикъл на Божие творчество, който се определя от езотеричната Традиция като ден на Бога и се сменя с Неговия сън, или т. нар. нощ на Бога, няма нищо общо с нашето понятие за време: “За Господа един ден е като хиляди години и хиляди години – като един ден” (Християнство, Евангелие, ІІ Петр. 3:8).

Бог е светлина и затова безкраят и безвремието на мрака на небитието винаги съдържат в себе си Божията светлина. Безкраят и безвремието на небитието на нощта на Бога винаги съдържат в себе си деня на Божието битие – “битието и небитието взаимно се пораждат” (Даоизъм, “Дао Дедзън”, 2). Безкраят и безвремието на нищото винаги съдържат в себе си безкрайния потенциал на Божието “нещо”, безкрайната мощ на бъдещия ден на Бога, в процеса на който Той отново ще сътвори Духовната вселена. На свой ред денят на Бога винаги съдържа в себе си Неговата нощ – “Той е Първият и Последният” (Ислям, Коран 57:3). Безкраят и безвремието на деня на Божието битие винаги съдържат в себе си нощта на бъдещото небитие на: “Аз съм изворът на вселената и в Мен ще изчезне тя. Всичко е нанизано върху Мен така, както зърната на перлите са нанизани върху конеца” света” (Индуизъм – “Бхагавадгита” 7.4–7). Духовната вселена се ражда от Бога и в безкрайно далечното бъдеще отново ще се завърне у дома, при своя Небесен Отец.

Можем да обобщим, че основният цикъл на Метаисторията на света е безкрайният цикъл ден и нощ на Бога, безкрайният цикъл битие – небитие – битие, който формира пулсирането на вечността на Бога, като постоянно проявяваща се реалност: “всичко се ражда в битието, а битието се ражда в небитието” (Даоизъм, “Дао Дедзън”, 40). Поради тази причина Духовната вселена е пулсираща вселена.

Бъдещият край на света не означава смърт за децата Божии. Бихме могли да оприличим нашата еволюция с еволюцията на водната капка –“капката вода е малка, но кой може да я изсуши, когато тя се слее с езерото” (Будизъм, “Изискани изказвания”, 173). В процеса на своята еволюция всеки от нас като капка се влива в потока на това създание, което е достигнало по-висше еволюционно ниво. Неговият поток, заедно с потоците на подобни нему Божии деца се слива в реките на още по-висши създания. “Както реките текат и изчезват в морето, изгубвайки своето име и образ” (Индуизъм, “Мундака-упанишада”, 3.2.8), така и достигналите най-висшето еволюционно ниво създания се вливат в безкрайния океан на Бога, осигурявайки по този начин своето безсмъртие. В това състояние, на блажено сливане с Бога, ние преставаме да съществуваме като индивидуалност. Единственото, което загубваме в заключителния етап на своята еволюция, е придобитата от нас индивидуалност. Нашата несъвършена индивидуалност постоянно извисявайки се, накрая напълно се слива със съвършената “индивидуалност” на Бога.

Раждането и еволюцията на света е безкрайно прекрасно приключение одисея, в което всички сме Сродни души на Одисей. Приключение на завръщането у дома, в края на което Господ ни очаква в Бащинската Си прегръдка. “Философията – казва Новалис – е мъка по дома.” Бихме могли да оприличим дома на Господ с ателие на гениален художник, по стените на което са окачени всичките съвършени картини на вселените преди нашата и след постигане на нейното съвършенство ще бъдат окачени съвършените картини на последващите вселени. Но всяка следваща е по прекрасна от предишната, защото постигнатото в съвършенството на предишната вселена не се губи, а се преминава по съответния начин в новата.

Метаисторията на всяка вселена е един ден на Бога: “Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало” (Християнство, Евангелие, Йоан 1:3). От гледна точка на обитателите на всяка вселена метаисторията на Божието битие “започва” в края на небитието на вселената, разцъфтява в нейното битие и “приключва” в началото на бъдещото й небитие. Бог е “Алфа и Омега, начало и край, Първият и Последният” (Евангелие, Откр. 22:13).

Единствената “истинна и вечна същност” (Сикхизъм, “Ади-грантх”, “Гаури Сукмани”, М.5), която се проявява даже когато Господ “спи”, е така нареченото

Божие име

Божието име е обозначената същност на света като съвкупност от Божии качества: “чувство, Дух и всички неща в тях, чрез тях или с тях” (Corpus Hermeticum, “Съвършена проповед” ХХ, 1:4). Същевременно Божието име е безграничен източник на енергия. Според езотеричната Традиция Божието име има три основни части, които в Стария завет са посочени като:

ЕЛОХИМ (Юдаизъм, Бит. 1:1), което означава Аз съм същинският; Бог – Могъщества. Елохим има мъжки род множествено число със значението на “Той – Богове” или “Бог – Богове”. Първата съставна част от Божието име отразява Божията същност като творческо могъщество на Бога-Отец и затова има творческа функция. Съдържанието на първата съставна част от Божието име представлява метафизичната съвкупност от езотеричните наименования на седемте основни Божии качества: творческо могъщество, щастие на любовта, мъдрост на надеждата, хармония на вярата, просветление на познанието, милосърдие на предаността и ред на смирението, за които ще говорим по-подробно. В своята цялостност Божиите качества изграждат безграничната мощ на първата съставна част от Божието име, която е израз на Неговата динамика, на Божията “мъжка”, бащинска, могъща, творческа, светла, гореща, твърда, активна, търсеща същност. Елохим е израз на Бога като същинската първо-причина, Демиург и творец на света, постоянно търсещ неговото съвършенство.

АДОНАЯ (Юдаизъм, Бит. 2:4) – втора съставна част на Божието име, която означава Бог милосърден и добър; Владетел, Който е бил, е и ще бъде. Бог е Този, Който пребивава във вечността и запълва със Себе Си цялата вселена. Адоная е Господ, който обхваща в себе си миналото, настоящето и бъдещето на света. Втората съставна част от Божието име има женски род единствено число и отразява Божията същност като щастие на любовта на Бога-Майка и затова има защитна функция. Втората съставна част от Божието име “дозира” въздействието на първата върху света като цяло и поотделно върху всяко създание в него, като така предпазва настоящето и бъдещето от миналото въздействие на необятната мощ на първата съставна част от Божието име. Затова Господ сътворява вселената с низходяща енергийна мощ. Същевременно втората съставна част на Божието име запазва всяко постижение в търсенето и извайването на бъдещото съвършенство на света. Това съвършенство, с чието постигане света ще навлезе в своята статична фаза. Втората съставна част на Божието име е израз на Неговата статика, на Неговата “женска”, майчинска, съдържателна, щастлива, любвеобилна, сенчеста, прохладна, мека, консервативна, опазваща, пасивна, сдържаща част. Затова нейното съдържание съставлява т. нар. Божия благодат, за която също ще говорим по-подробно.

ШАДАЙ (Юдаизъм, Бит. 17:1) – трета съставна част на Божието име, която означава Този, Който каза: “Достатъчно, стига!” Бог не е завършил докрай сътворяването на света, за да остави достатъчно приложно поле за Своите деца, заедно с които да извайват съвършенството на света. Същевременно Шадай има значението на Този, Който храни децата си. Шадай има среден род множествено число и отразява Божията същност като мъдрост на упованието на Бога-Дете във всички деца Божии. Шадай има уравновесяваща функция и е израз на Неговата равновесност, на Неговата синовна, мъдра, уравновесяваща, неутрализираща, извайваща част. Шадай прецизира предпазващото майчинско действие на статичната част на Божието име от Неговата “бащинска” творческа част, така че всяко Божие създание не само да бъде предпазено, но и да съхрани достатъчно голям творчески потенциал и Свобода на волята, за да бъде в състояние пълноценно да се включи в сътворчеството на света.

Божията синовна равновесност Шадай прецизира съотношението между творческата същност на Елохим и защитното майчинско съдържание на Адонай, като по този начин извайва съвършенството на формата и явлението на мъдростта на всяко Божие създание и на Духовната вселена като цяло. Съдържанието на третата част от Божието име съставлява т. нар. Божие слово, за което ще говорим по-подробно.

В своята цялостност Божието име е също толкова неизразимо и неизповедаемо, какъвто е и самият Господ Бог: “Име, което може да се именува, не е трайно име”. (Даоизъм, “Дао Дедзън”, 1). Освен посочените съставни части на Божието име има и други “хиляди Имена на великия Бог, изхождащи от качествата Негови” (Индуизъм, “Махабхарата”, “Анушана парва”, 254). “Той е Едно и Всичко; затова всички неща трябва да са със същото име като Неговото, или Той Самият трябва да е с имената на Всичко” (Corpus Hermeticum, “Съвършена проповед” ХХ, 2:2). Можем да обобщим, че Божествена същност на света е проявената в Божието име същност на Бога. Поради тази причина една от най-древните световни религии – Юдаизмът, в своята трета Божия заповед нарежда: “Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог” (Стар завет, Изх. 20:7).

Бог е светлина и затова Божиите слова стигат до всяка точка на Духовната вселена посредством т. нар. Божии лъчи. Условният разрез на всеки Божи лъч разкрива неговото съдържание. Всеки Божи лъч съдържа неизчерпаемата енергия на Божиите качества, затворени в защитната капсула-форма на Божията благодат, различните съчетания на която формират посланията на Божието слово, адресирани към Божиите деца. Всеки Божи лъч е своеобразно “транспортно” средство, с предназначение да пренася своето съдържание до цялата вселена и всяко създание в нея. Затова всеки Божи лъч е подкана към нашата еволюция. Можем да обобщим, че Бог Самоограничава безкрайното могъщество на седемте основни Свои качества в защитната капсула - форма на Божията благодат, от която сътворява Божиите слова, които разпраща на всеки от нас чрез Своите лъчи.

Бог е светлина и затова Божиите лъчи са универсално транспортно средство за Божиите слова, чрез които Господ постоянно просветлява, одухотворява и усъвършенства света със съдържанието на основните Божии качества. Всеки Божи лъч има неповторима енергийна, цветова и числена характеристика и съответства на една от нотите на музикалната гама.

За да възникне света, Господ е трябвало да прояви своята Божия воля. Светът се ражда, съществува и умира вследствие могъществото на Божията воля. Той придобива обективна реалност, която започва с неговото раждане, породено от могъществото на Божията воля, и приключва със завръщането му при своя Създател. Утрото на света е можело и да не настъпи, ако Господ беше решил да продължи да “спи”. “Сънят” на Бога е смърт не само за материята, но и за цялата вселена: “Ти си сътворил всички, и по Твоя воля всичко съществува и е сътворено” (Християнство, Откр. 4:11).

По подобие на светлината, която започва да съществува след отделянето си от Слънцето, светът започва да съществува чак след отделянето си от Бога. Вселената е пулсираща вселена, чийто живот се основава на пулсиращата Божия воля. Периодът на пулсация, в който Господ просветлява, одухотворява и усъвършенства света с един от седемте Божи лъча, е т. нар. Ден на сътворение. Началото на света, утрото на първия ден от сътворението на света е започнало с Божията воля да прояви Своето могъщество.

От този момент Господ постоянно сътворява и пресътворява света, като го просветлява, одухотворява и усъвършенства със съдържанието на един от седемте Божи лъча – от първи до седми, в низходяща музикална и енергийна октава.